Писаници

Имало една фея, ама не такава, каквато вие си я представяте. Тази била специална чипоноса фея, която много обичала да се смее по един много странен си неин загадъчен начин и често никой не разбирал защо се смее. Важното е, че хората започвали също да се смеят и така им ставало по-леко и слънчево

Освен това, нашата фея обичала и дъжда. Седяла си на прозореца на нейната фейска къща и гледала как големите капки дъжд капят по паважа. Понякога дори си подавала малко нослето и съсредоточвала поглед върху върха му в очакване на някоя заблудена капчица да се приземи. Можела така да си изкара с часове, и най-странното е, че после и нямало нищо на очите - връщали си се на местата и всичко си продължавало постарому

Но, стига толкоз биографични фейски факти, които всъщност нямат толкова голямо значение за сегашната история, от която не очаквайте никаква, ама никаква поука. Грамче поука няма и който очаква такава, мога само да му пожелая “Лека нощ”!

Та, веднъж в един декемврийски ден, когато студът бил излязъл на разходка и веселко пощипвал хората по бузките и носовете, нашата фея решила и тя да се поразтъпче. Наметнала голямата си пухена перелина, изплетена от облачни влакна, завила се до ушите с дебелия топъл шал, който баба и и беше подарила за миналия Празник на феите и бодро пристъпила прага на къщичката си…

Да не забравим да уточним, че действието в тази история, ако изобщо има такова, се развива в Париж. Mais, oui - a Paris! И по-точно в една малка парижка уличка, осветявана от един стар фенер. И още по точно, в едно малко дюкянче за джунджурии, което никой не забелязвал, защото снегът бил понатрупал доста (хич не си поплювал този сняг, ей). Само мъничка топла светлинка подсказвала, че вътре може би има някой…

Нашата фея тъкмо си вървяла с вдигната нагоре глава и брояла снежинките които се приземявали върху езика и. Тъкмо била стигнала докъм 2368-мата снежинка, когато изведнъж всички снежинки се претърколили, завъртели и обърнали против всякакви закони на гравитацията и се оказали доста по-близо до езика на феята, отколкото тя си мислела,че могат да бъдат.

“Ох, като че ли не снежинките, ами аз се претарколих, казала си феята, докато се опитвала да установи кое е ляво, кое-дясно и дали всъщност “горе”, не е “долу”. И точно в този момент…видяла малкото светещо прозорче на дюкянчето за джунджурии и възкликнала “Я, джунджурилница!Как обичам такива, а все по-малко се срещат вече, за съжаление…Ще взема да вляза да попитам дали не продават някакъв вид компаси, които да сочат откъде падат снежинките, защото аз вече започнах да се обърквам!Честно:)”

И така нашата фея влязла в дюкянчето, а там - какво да види. Седял си един благ старец и си сгъвал някаква хартийка - първо на две, после на четири, на осем…и така - изведнъж се появявало някакво животинче, цвете или някакво странно човече.

- Очаквах ви, госпожице - казал старецът, поглеждайки феята над мъничките си очилца- Ще пиете ли чай, тъкмо го приготвях?

Нашата фея малко се посмутила, но понеже в Училището за феи я били учили,че никога не бива да отказва чаша топъл чай, предложена и от възрастен човек в мразовита парижка вечер, се поклонила леко и се усмихнала с неината специална усмивка. После пристъпила напред,измъкнала малката си ръчичка изпод перелината и я енергично раздрусала протегнатата от стареца ръка:

-Приятно ми е, аз съм Чипоносата фея. Живея на улица “Капчук” номер 8 и излязох да се поразходя и тъкмо броях снежинките и бях убедена,че всички те, или поне повечето, идват отгоре, изведнъж се оказа,че май съвсем не е така… - всичко това феята успяла да каже без да си поема дъх и дори успяла да добави - Вече съвсем не мога да съм сигурна откъде мога да очаквам снежинки!

Възрастият човек се усмихнал и казал:

- Снежинките често са непредсказуеми…И аз вече толкова години се опитвам да разбера откъде точно идват и все се намира някоя да ме изненада А Вие госпожице, Чипоноса фея, да не сте балерина? Имате походка на такава…

Феята усетила как първо на върха на ушите и изведнъж се пръкнал един орляк малки червени петънца, които се втурнали надолу по бузките и щурмували победоносно чипото и носле. Никой не и бил казвал, че прилича на балерина, а дори в Училището за феи и се смеели, защото в часовете по грациозни фейски танци приличала с бухналата си рокля на танцуваща толумбичка…Толкова хубаво и станало, че успяла само да кимне с глава и да прошепне, старайки се да се запъва колкото се може по-малко:

- А Вие Господине, да не сте вълшебник? - и посочила с протегнатата си ръка животинките, накацали по перваза, цветята на пода, птичките, кацнали на абажура - всички те направени от хартия.

Старецът се усмихнал широооооко, хванал я за ръка и я завел до едно голямо, меко кресло. Сложил я да седне и изведнъж на малката масичка пред нея изникнала голяма чаша топъл ароматен чай от боровинки и купа с домашни медени сладки. Снегът навън продължавал да трупа, студът гонел закъснелите минувачи и ги щипел (но си мислел да се прибира скоро,че това неговото хич не е лесна работа)…А в малката джунджурийница Чипоносата фея пиела чай, слушала историите на стареца и гледала с ееей такива големи ококорени очи как изпод пръстите му оживяват куп красиви неща.