Дамата с кученцето
Господин П. беше солиден мъж, откъдето и да го погледнеш. Материално осигурен, сериозен, на вече почтена възраст и със закръглено телосложение.Не беше дебел, а само внушителен като трикрилен гардероб със своите два метра височина. Иначе бе доста добродушен, сигурно бе издънка от корена на “меките Марии”. Приличаше на някой от ония огромни, дружелюбни песове – не зная как точно им викат – но приликата беше поразителна. Само че, за разлика от кучетата, г-н П. си нямаше каишка – сам си бе господар. Липсваха му, обаче, и други благини на кучешкия живот, като разходките след ядене в приятната компания на стопанката например.С две думи – кучешкият индивид господин П. нямаше на кого да отдаде верността си, чии ръце да лиже с благодарност и на кого да се умилква. Докато не се появи Тя…
Мелез между булонка и пудел може би, едновременно суетна и капризна, младата дама бързо и безболезнено отне сърцето на господин П. Това, разбира се, бе лесно за нея – завъртяла беше доста кучешки глави.
Облечена винаги в бяло, стройна и грациозна, макар и малко превзета в маниерите си, Госпожицата винаги привличаше погледите. Особено с ярките розови и червени панделки – единствената проява на лош вкус у нея. Обичаше да ги слага в буйните си къдрици и изджавкваше от удоволствие, когато някой и правеше комплимент за тях. Всъщност тя прекарваше доста време в кокетно джавкане, защото обикновено я обсипваха с комплименти. Но зад джафкането се криеше нещо друго и сладката муцунка бе само маска.Усмивката беше достатъчно широка за да открие белотата на зъбите и, но и да скрие остротата им. Нали знаете какви са кучешките усмивки – едни такива иронични…
И тъй – сърцето на господин П. вече и принадлежеше. Явно изваждането на някои вътрешни органи докарва доста големи промени на индивида, толкова големи, че и песовете от собствената му глутница не можеха да го познаят. Вярно, че и преди господин П. си беше добродушен, но сега направо се разтапяше. Беше като пластилин в ръцете на Госпожицата – толкова мек и податлив на преобразяване. Тя се възползваше от това и си моделираше най-различни гротескни фигури (любимата и беше “цирков клоун”). Колкото до господин П. – той беше безмерно щастлив.Странно колко се оглупява от любовта!Ако пък си и малко глуповатичък – съвсем си изгубваш ума. Така и господин П. забрави ролята си на трикрилен гардероб, окончателно се откъсна от здравата почва и започна да потъва в плаващите пясъци на своето увлечение.
Най-сетне започна да води пълноценен кучешки живот – с каишка и всичко останало. Разбира се, не получаваше всичко това даром, а си го заслужваше с цената на любовен лай и неизменно покорство. Госпожицата го водеше със себе си за да демонстрира пред своите лаещи дружки доброто му кучешко възпитание. Нещо повече – те направо виеха от завист, виждайки на какво дресьорско майсторство е способна тяхната приятелка. Та нима всяка уважаваща себе си кучка не желае да има до себе си един солиден и възглупав пес, който да и изравя най-хубавите кокали? Колко ли от тях си мечтаеха за блаженството на Госпожицата, за удоволствието да гледат един господин П., готов на всичко за своята любов.
Времето си минаваше, а любовта все повече заслепяваше господин П. Един обикновен наблюдател, дори не изпечен психолог, би забелязал следните обезпокоителни признаци на окучаване* у него:
Първо: Бореше се (неизвестно с кого) за всяка милувка от Госпожицата. Борба на живот и смърт. Борба на гладно куче за заветния кокал.
Второ: На трапезата винаги отбираше най-хубавите мръвки и колкото и да беше гладен, ги прехвърляше в купичката на Госпожицата.
Трето: След известен период на мирно съжителство той прие Госпожицата в скромния си дом. След още един известен период се изнесе на тесния таван. Какво да се прави – доброто куче винаги живее в кучешката колибка пред къщата за да не цапа и окосмява мебелите.
Четвърто (и най-важно): Като последен етап на кучешката си метаморфоза, той принесе в жертва волята си. Не знам друга воля да е била така жестоко унищожавана – Госпожицата никак не си поплюваше.
И тъй, обезволеният господин П. вече не чувстваше колко е стегната каишката около дебелия му врат. За най-малката прищявка на Госпожицата тичаше презглава, а когато тя го дареше с (иронична) усмивка за благодарност, той се хвърляше отгоре и и я олигавяше с влажни кучешки целувки.
Ала най-големият връх на окучаването на господин П. настъпи, когато Госпожицата реши да го превъзпитава. Сметна, че е твърде дебел и му наложи да яде само зеленчуци…Той, разбира се, се подчини, макар един нормален пес да би се чувствал принизен до козел на негово място. Какво ли не прави любовта, дори и сред кучетата!
Всичко би могло да свърши чудесно. С пищна сватба а после цял рояк дундести кученца, наследили характера на майка си и телесния облик на баща си. Едно от хилядите щастливи кучешки семейства, в които задълженията на съпругата се свеждат до това да бъде красива, докато вкученият и мъж върши всичко останало.
Ала съдбата не отреди такова “щастие” на господин П…
***
Вчера случайно срещнах един стар приятел – Далматин. Докато си пиехме бирата в кафе “Дог”, той поклати глава и замислено каза:
-Ех, живот…Кучешки живот…
Аз се поопулих, тъй че длъгнестата ми муцуна съвсем се опъна. “Кво’ пък толкоз е станало?” – този въпрос се блъскаше в кучешкия ми мозък. Преди да успея да отворя уста, Далматин ме потупа с лапа по рамото, изгледа ме влажно и тъжно се усмихна.
Каза ми, че видял господин П. Или по-точно сянката му.
Нищо не било останало от масивния трикрилен гардероб, а двата метра се били сгърбили до един и шейсет. Ни помен от дебелия врат – голямата, жълта като лимон, глава едва се придържала от почти незабележима шия към измършавялото тяло. Изобщо, имало нещо кисело във вида на господин П. –изглеждал като куче, което открива, че е забравило къде му е заровен кокалът.
Далматин отново въздънха тежко и каза, че “това жените са големи кучки”. Обикновено не говореше така, затова и цялата ми физиономия стана на въпросителна. Той разясни:
-Помниш ли оная, дето му беше завъртяла главата на нашикия П? – Кимнах тъжно, започваше да ми прилошава. – Е, тя го напуснала, – продължи Далматин – по-точно изритала го като помияр от собствената му колибка. Сега се шири там с един черевенокос ирландец – Сетер. А П. преживява в кучкарника с един комат сух хляб и оглозган кокал на ден…
“Какво да се прави – кучешки живот!” – казах си аз , докато надигах бирената бутилка за да я пресуша. Трябваше да се прибирам да изчистя вкъщи, преди моята сладка болонка Фифи да се е върнала от фризьор.
* окучаване – процес на превръщане на човека в куче, тясно свързан с оглупяването
Разказът е публикуван през 2001г. в литературен алманах „Мисъл“
