Беше мрачен есенен ден.
Не от онези хубавите, цветни дни, когато слънцето промушва палаво лъчите си между клоните на дърветата и кара листата да блестят в пъстрите си дрешки. Не, този точно есенен ден беше много мрачен и сив, като да беше станал от леглото с грешния крак и открил, че някой му е излапал закуската. Сланата, вярна негова дружка, така беше стиснала всички живинки навън, че те трепереха и се молеха за мъничко слънчева топлина.
Какво може да прави една фея в такъв ден? Не може да си подададе изобщо малкия чип нос и да чака някоя дъждовна капка да се приземи върху него (дори дъждовните капки се бяха изпокрили). Не може да излезе да си събира букет от цветни листа. Не може да се мотае по нейните си фейски работи, защото навън просто беше толкова сиво, че ако беше излязла, можеше да се изгуби в сивотата на деня и никога вече да не се намери. А никой не иска да загубим Чипоносата Фея, нали?И без това са ни останали толкова малко …
И така. Нашата фея си седеше, увита в едно голяямо родопско одеало, с чаша топло какао, зяпаше през прозореца и си мислеше в не-много-цветни-и-слънчеви-краски. „Уф, ама каква фея съм и аз. Точно никаква. Нали уж се предполага, че феите са винаги усмихнати и весели. Никога не увесват нос (особено ако е чип като моя – съвсем не бива да бъде увесван…мда). И правят живота на хората по-хубав. Шарен. Слънчев. „
…Тук Чипоносата Фея направи малка пауза, през която отпи голяма глътка от какаото си и отрони една дълбока въздишка…
„А ето ме мен – продължи да си мисли тя – седя тук и си мрънкам ето тъй „мрън-мрън-мрън“. С това светът определено НЕ става по-хубав. Нито по-слънчев. Уф…“
Докато така си мрънкаше под нослето, Феята изведнъж видя малко жълто петно в сивата рамка на прозореца. Листенце от бреза се премяташе презглава и сякаш си пееше „Хоп-па-ла.Хоп-па-ла.Хайде Феьо с мен ела“. Дали наистина го чу или не? Всъщност какво значение имаше – така или иначе нямаше какво друго да прави, освен да си помрънква ако си останеше у дома. Затова Чипоносата Фея грабна големия си шал (който сама беше оплела от слънчеви лъчи в часовете по „Вълешебно творчество“) и така хубаво се уви в него, че останаха да се виждат само големите и, вечно очудени очи (и няколко лунички около тях). После изхвърча през вратата с такава скорост, каквато човек не би очаквал от фея, увита от главата до петите с шал.
Изглежда че на малкото жълто листо никак не му пукаше нито от навъсения ден, нито от злобната леля Слана. Подскачаше си по улицата и се забавляваше. Феята тръгна след него… И така надолу по тясната улица, после по моста, под който зинзикаше малката река…Продължи по големия градски булевард, покрай фонтана и подмина хлебарницата…Сви зад ъгъла. И там – какво да види!?
Незнайно кога и как беше се появил нов магазин. Може пък винаги да го е имало, но тя досега да не го е забелязала. „Човек никога не може да им държи сметка на магазините – отварят си и си затварят когато им скимне. Малко ги е грижа, че това е неудобно за хората, които редовно пазаруват от тях“, каза си Чипоносата Фея докато прекрачваше прага на това загадъчно място…
Вътре, на няколко дървени лавици покрай стената бяха наредени табли с различни вкусотии. Всякакви бонбони – от тъмен шоколад, с бяла глазура, с пълнеж от сладко. Марципани в различни цветове и форми. Цели планини от хрупкави вафли. Малки хълмчета от бисквити. Натруфени със сметана торти.
Ако има нещо, което феите обичат, то е да си похапват от време на време сладички неща и нашата Чипоноса героиня не правеше изключение. Тъкмо посягаше към един особено примамлив бонбон с ментов пълнеж и черешка отгоре, когато се сети, че според „Кодекса по добро фейско възпитание“ „никоя фея не може да нахълта просто така в магазин с лакомства и да се нахвърли върху тях, без…преди това да си е измила добре ръцете„.
„Правилата са си правила, важат дори за нас, феите „, измърмори не особено въодушевено на носа си тя.
-Извинете, казахте ли нещо? – попита мек женски глас.
Чипоносата Фея се сепна. Пред нея стоеше симпатична старица с бяла, пухкава, събрана на кок коса, карирана домашна рокля и запретнати ръкави.
- Аз, таковата….започна не особено убедително обяснението си феята – Минавах и…то всъщност. Не че мислех да го ям този бонбон де…щях само да го видя по-отблизо и да го върна на мястото. Честна фейска!
И понеже ужасно я беше срам, тя се загъна съвсем в шала си, така че всички лунички се скриха. Сведе поглед и зачака строгия глас на жената да и изнесе дълга лекция на тема „Какво прави малко момиче навън в навъсен ден като този, вместо да седи вкъщи и да майстори коледен подарък на баба си например“. Но нищо такова не се случи…
Старата жена просто благо се усмихваше: „Ела с мен. Мисля, че знам защо си дошла.“
Чипоносата Фея се озова пред голяма дървена маса, на която имаше най-различни по големина купи и чинии, лъжици, кутии с надписи. Понеже беше малко нисичка, се наложи да стъпи на един стол, за да може да надникне какво има в купите и кутиите. Ето, че почти успя да си напъха цялото лице в една квадратна тенекиена кутия и вече се чудеше как ще се измъкне без главата и да стане квадратна…
- Разбрах, че днес си в лошо настроение. – прекъсна изследователската дейност старата жена.
Чипоносата Фея кимна едва забележимо, защото внимаваше да не заклещи главата си в квадратната кутия.
- Да… всеки има такива дни. Понякога дори феите не вярват в своите способности и предпочитат да си седят вкъщи да си мрънкат на нослетата, вместо да направят нещо.
- Ъхъм…Съвсем вярно – съгласи се Феята от дъното на квадратната тенекиена кутия.
- А всъщност…Не е нужно да се полагат големи усилия да се направи вълшебство. Това си е проста работа – продължи да говори уж на себе си възрастната жена – Ето сега…ако знаеш как бих се радвала, ако някой ми направи едни подранили коледни сладки…
Чипоносата Фея като че ли само това чакаше. Измъкна лице от кутията, запретна ръкави и…
Дълго време след това няколко души в градчето се хвалеха, как в един много мрачен и сив есенен ден влезли в един странен магазин (който незнайно защо никой не си спомняше къде се намира) и опитали най-вълшебните коледни сладки, които можело изобщо да съществуват. Нищо че имало още цял месец до Коледа…
Имало една фея, ама не такава, каквато вие си я представяте. Тази била специална чипоноса фея, която много обичала да се смее по един много странен си неин загадъчен начин и често никой не разбирал защо се смее. Важното е, че хората започвали също да се смеят и така им ставало по-леко и слънчево:)
Освен това, нашата фея обичала и дъжда. Седяла си на прозореца на нейната фейска къща и гледала как големите капки дъжд капят по паважа. Понякога дори си подавала малко нослето и съсредоточвала поглед върху върха му в очакване на някоя заблудена капчица да се приземи. Можела така да си изкара с часове, и най-странното е, че после и нямало нищо на очите – връщали си се на местата и всичко си продължавало постарому 
Но, стига толкоз биографични фейски факти, които всъщност нямат толкова голямо значение за сегашната история, от която не очаквайте никаква, ама никаква поука. Грамче поука няма и който очаква такава, мога само да му пожелая „Лека нощ“!
Та, веднъж в един декемврийски ден, когато студът бил излязъл на разходка и веселко пощипвал хората по бузките и носовете, нашата фея решила и тя да се поразтъпче. Наметнала голямата си пухена перелина, изплетена от облачни влакна, завила се до ушите с дебелия топъл шал, който баба и и беше подарила за миналия Празник на феите и бодро пристъпила прага на къщичката си…
Да не забравим да уточним, че действието в тази история, ако изобщо има такова, се развива в Париж. Mais, oui – a Paris! И по-точно в една малка парижка уличка, осветявана от един стар фенер. И още по точно, в едно малко дюкянче за джунджурии, което никой не забелязвал, защото снегът бил понатрупал доста (хич не си поплювал този сняг, ей). Само мъничка топла светлинка подсказвала, че вътре може би има някой…
Нашата фея тъкмо си вървяла с вдигната нагоре глава и брояла снежинките които се приземявали върху езика и. Тъкмо била стигнала докъм 2368-мата снежинка, когато изведнъж всички снежинки се претърколили, завъртели и обърнали против всякакви закони на гравитацията и се оказали доста по-близо до езика на феята, отколкото тя си мислела,че могат да бъдат.
„Ох, като че ли не снежинките, ами аз се претарколих, казала си феята, докато се опитвала да установи кое е ляво, кое-дясно и дали всъщност „горе“, не е „долу“. И точно в този момент…видяла малкото светещо прозорче на дюкянчето за джунджурии и възкликнала „Я, джунджурилница!Как обичам такива, а все по-малко се срещат вече, за съжаление…Ще взема да вляза да попитам дали не продават някакъв вид компаси, които да сочат откъде падат снежинките, защото аз вече започнах да се обърквам!Честно:)“
И така нашата фея влязла в дюкянчето, а там – какво да види. Седял си един благ старец и си сгъвал някаква хартийка – първо на две, после на четири, на осем…и така – изведнъж се появявало някакво животинче, цвете или някакво странно човече.
- Очаквах ви, госпожице – казал старецът, поглеждайки феята над мъничките си очилца- Ще пиете ли чай, тъкмо го приготвях?
Нашата фея малко се посмутила, но понеже в Училището за феи я били учили,че никога не бива да отказва чаша топъл чай, предложена и от възрастен човек в мразовита парижка вечер, се поклонила леко и се усмихнала с неината специална усмивка. После пристъпила напред,измъкнала малката си ръчичка изпод перелината и я енергично раздрусала протегнатата от стареца ръка:
-Приятно ми е, аз съм Чипоносата фея. Живея на улица „Капчук“ номер 8 и излязох да се поразходя и тъкмо броях снежинките и бях убедена,че всички те, или поне повечето, идват отгоре, изведнъж се оказа,че май съвсем не е така… – всичко това феята успяла да каже без да си поема дъх и дори успяла да добави – Вече съвсем не мога да съм сигурна откъде мога да очаквам снежинки!
Възрастият човек се усмихнал и казал:
- Снежинките често са непредсказуеми…И аз вече толкова години се опитвам да разбера откъде точно идват и все се намира някоя да ме изненада:) А Вие госпожице, Чипоноса фея, да не сте балерина? Имате походка на такава…
Феята усетила как първо на върха на ушите и изведнъж се пръкнал един орляк малки червени петънца, които се втурнали надолу по бузките и щурмували победоносно чипото и носле. Никой не и бил казвал, че прилича на балерина, а дори в Училището за феи и се смеели, защото в часовете по грациозни фейски танци приличала с бухналата си рокля на танцуваща толумбичка…Толкова хубаво и станало, че успяла само да кимне с глава и да прошепне, старайки се да се запъва колкото се може по-малко:
- А Вие Господине, да не сте вълшебник? – и посочила с протегнатата си ръка животинките, накацали по перваза, цветята на пода, птичките, кацнали на абажура – всички те направени от хартия.
Старецът се усмихнал широооооко, хванал я за ръка и я завел до едно голямо, меко кресло. Сложил я да седне и изведнъж на малката масичка пред нея изникнала голяма чаша топъл ароматен чай от боровинки и купа с домашни медени сладки. Снегът навън продължавал да трупа, студът гонел закъснелите минувачи и ги щипел (но си мислел да се прибира скоро,че това неговото хич не е лесна работа)…А в малката джунджурийница Чипоносата фея пиела чай, слушала историите на стареца и гледала с ееей такива големи ококорени очи как изпод пръстите му оживяват куп красиви неща.
Господин П. беше солиден мъж, откъдето и да го погледнеш. Материално осигурен, сериозен, на вече почтена възраст и със закръглено телосложение.Не беше дебел, а само внушителен като трикрилен гардероб със своите два метра височина. Иначе бе доста добродушен, сигурно бе издънка от корена на “меките Марии”. Приличаше на някой от ония огромни, дружелюбни песове – не зная как точно им викат – но приликата беше поразителна. Само че, за разлика от кучетата, г-н П. си нямаше каишка – сам си бе господар. Липсваха му, обаче, и други благини на кучешкия живот, като разходките след ядене в приятната компания на стопанката например.С две думи – кучешкият индивид господин П. нямаше на кого да отдаде верността си, чии ръце да лиже с благодарност и на кого да се умилква. Докато не се появи Тя…
Мелез между булонка и пудел може би, едновременно суетна и капризна, младата дама бързо и безболезнено отне сърцето на господин П. Това, разбира се, бе лесно за нея – завъртяла беше доста кучешки глави.
Облечена винаги в бяло, стройна и грациозна, макар и малко превзета в маниерите си, Госпожицата винаги привличаше погледите. Особено с ярките розови и червени панделки – единствената проява на лош вкус у нея. Обичаше да ги слага в буйните си къдрици и изджавкваше от удоволствие, когато някой и правеше комплимент за тях. Всъщност тя прекарваше доста време в кокетно джавкане, защото обикновено я обсипваха с комплименти. Но зад джафкането се криеше нещо друго и сладката муцунка бе само маска.Усмивката беше достатъчно широка за да открие белотата на зъбите и, но и да скрие остротата им. Нали знаете какви са кучешките усмивки – едни такива иронични…
И тъй – сърцето на господин П. вече и принадлежеше. Явно изваждането на някои вътрешни органи докарва доста големи промени на индивида, толкова големи, че и песовете от собствената му глутница не можеха да го познаят. Вярно, че и преди господин П. си беше добродушен, но сега направо се разтапяше. Беше като пластилин в ръцете на Госпожицата – толкова мек и податлив на преобразяване. Тя се възползваше от това и си моделираше най-различни гротескни фигури (любимата и беше “цирков клоун”). Колкото до господин П. – той беше безмерно щастлив.Странно колко се оглупява от любовта!Ако пък си и малко глуповатичък – съвсем си изгубваш ума. Така и господин П. забрави ролята си на трикрилен гардероб, окончателно се откъсна от здравата почва и започна да потъва в плаващите пясъци на своето увлечение.
Най-сетне започна да води пълноценен кучешки живот – с каишка и всичко останало. Разбира се, не получаваше всичко това даром, а си го заслужваше с цената на любовен лай и неизменно покорство. Госпожицата го водеше със себе си за да демонстрира пред своите лаещи дружки доброто му кучешко възпитание. Нещо повече – те направо виеха от завист, виждайки на какво дресьорско майсторство е способна тяхната приятелка. Та нима всяка уважаваща себе си кучка не желае да има до себе си един солиден и възглупав пес, който да и изравя най-хубавите кокали? Колко ли от тях си мечтаеха за блаженството на Госпожицата, за удоволствието да гледат един господин П., готов на всичко за своята любов.
Времето си минаваше, а любовта все повече заслепяваше господин П. Един обикновен наблюдател, дори не изпечен психолог, би забелязал следните обезпокоителни признаци на окучаване* у него:
Първо: Бореше се (неизвестно с кого) за всяка милувка от Госпожицата. Борба на живот и смърт. Борба на гладно куче за заветния кокал.
Второ: На трапезата винаги отбираше най-хубавите мръвки и колкото и да беше гладен, ги прехвърляше в купичката на Госпожицата.
Трето: След известен период на мирно съжителство той прие Госпожицата в скромния си дом. След още един известен период се изнесе на тесния таван. Какво да се прави – доброто куче винаги живее в кучешката колибка пред къщата за да не цапа и окосмява мебелите.
Четвърто (и най-важно): Като последен етап на кучешката си метаморфоза, той принесе в жертва волята си. Не знам друга воля да е била така жестоко унищожавана – Госпожицата никак не си поплюваше.
И тъй, обезволеният господин П. вече не чувстваше колко е стегната каишката около дебелия му врат. За най-малката прищявка на Госпожицата тичаше презглава, а когато тя го дареше с (иронична) усмивка за благодарност, той се хвърляше отгоре и и я олигавяше с влажни кучешки целувки.
Ала най-големият връх на окучаването на господин П. настъпи, когато Госпожицата реши да го превъзпитава. Сметна, че е твърде дебел и му наложи да яде само зеленчуци…Той, разбира се, се подчини, макар един нормален пес да би се чувствал принизен до козел на негово място. Какво ли не прави любовта, дори и сред кучетата!
Всичко би могло да свърши чудесно. С пищна сватба а после цял рояк дундести кученца, наследили характера на майка си и телесния облик на баща си. Едно от хилядите щастливи кучешки семейства, в които задълженията на съпругата се свеждат до това да бъде красива, докато вкученият и мъж върши всичко останало.
Ала съдбата не отреди такова “щастие” на господин П…
***
Вчера случайно срещнах един стар приятел – Далматин. Докато си пиехме бирата в кафе “Дог”, той поклати глава и замислено каза:
-Ех, живот…Кучешки живот…
Аз се поопулих, тъй че длъгнестата ми муцуна съвсем се опъна. “Кво’ пък толкоз е станало?” – този въпрос се блъскаше в кучешкия ми мозък. Преди да успея да отворя уста, Далматин ме потупа с лапа по рамото, изгледа ме влажно и тъжно се усмихна.
Каза ми, че видял господин П. Или по-точно сянката му.
Нищо не било останало от масивния трикрилен гардероб, а двата метра се били сгърбили до един и шейсет. Ни помен от дебелия врат – голямата, жълта като лимон, глава едва се придържала от почти незабележима шия към измършавялото тяло. Изобщо, имало нещо кисело във вида на господин П. –изглеждал като куче, което открива, че е забравило къде му е заровен кокалът.
Далматин отново въздънха тежко и каза, че “това жените са големи кучки”. Обикновено не говореше така, затова и цялата ми физиономия стана на въпросителна. Той разясни:
-Помниш ли оная, дето му беше завъртяла главата на нашикия П? – Кимнах тъжно, започваше да ми прилошава. – Е, тя го напуснала, – продължи Далматин – по-точно изритала го като помияр от собствената му колибка. Сега се шири там с един черевенокос ирландец – Сетер. А П. преживява в кучкарника с един комат сух хляб и оглозган кокал на ден…
“Какво да се прави – кучешки живот!” – казах си аз , докато надигах бирената бутилка за да я пресуша. Трябваше да се прибирам да изчистя вкъщи, преди моята сладка болонка Фифи да се е върнала от фризьор.
* окучаване – процес на превръщане на човека в куче, тясно свързан с оглупяването
Разказът е публикуван през 2001г. в литературен алманах „Мисъл“
